У С М И В К А Т А

 

 

 

-         Нещо друго ще желаете ли? – думите бяха произнесени съвсем делово и рутинно. Погледът на момичето беше отправен не към него, а към прозореца и преминаващите по улицата забързани хора.

-         Да. Бих помолил и за една ваша усмивка, ако не са свършили вече? – отговори той напълно сериозно, гледайки я внимателно, за да проследи ефекта от казаното.

    Момичето се сепна и го погледна учудено. За миг се замисли, сякаш преценявайки дали това не е някаква подигравка или поредното заяждане с нея. Срещна погледа му и се успокои. После тя се усмихна – много искрено и топло.



  Реакцията му на тази усмивка беше мигновена и изненадваща за него. Усети как той самия я гледа с грейнали очи и лице. И че няма сили да го прикрие.

-         Така вече е много по-добре. Благодаря ви!

    Беше я забелязал още щом влезе в малкото ресторантче с опушени стени и мирис на скара. Обедният наплив на клиенти вече беше преминал и освен него в заведението имаше само още четирима души, които мълчаливо и забързано се хранеха. Явор имаше опитно око и веднага оцени какъв нешлифован  диамант се криеше зад семплата, но иначе безупречно чиста униформа на сервитьорката и нейните отработени движения между масите, барплота и шибъра на кухнята.

    Погледът му я проследи докато се отдалечаваше с поръчката му. Бялата блузка и черната, малко над коленете й пола, не му попречиха отново да установи, че тя има безупречно тяло. Беше може би с една идея по-висока от неговия любим стандарт. Но затова пък какви крака имаше това момиче! Представи си я със стилни обувки на висок ток и изискана вечерна рокля. Тъмно виолетова и дълга. И с цепка, изпод която докато се движи, кракът й наднича съблазняващо с почти цялата си дължина. „Едва ли има двайсет години. По-скоро току-що е навършила деветнайсет“, реши той, докато продължаваше да я следи с поглед.

    Беше се замислил кое точно у това момиче го накара така неудържимо да грейне, когато тя изпълни молбата му. Дали усмивката й, леко открила белите й и безупречно наредени зъби? Или двете малки игриви трапчинки, които се появиха за миг на бузите й? Той още търсеше причината, когато тя се обърна и срещна погледа му. Не беше се сдържала да провери дали той я гледа. Продължи само за миг, но това му беше достатъчно.

    Бяха именно те, очите й. Големи и черни, малко неумело гримирани, те някак топло искряха и му говореха. Тези очи сякаш не бяха тук. Имаше някаква примирена обреченост в тях. Като че ли бяха успели да видят напред във времето и видяното ги беше накарало да помръкнат. Защото там не ги очакваше нищо вълнуващо, нищо голямо и приказно. Бяха разбрали това, но не се бунтуваха, не протестираха. Очите й се бяха примирили. А той, със своята молба да му се усмихнат, беше върнал за миг искрите в тях. Беше извадил на показ онова, което тя сякаш вече беше прежалила. Онази момичешка мечта за вълшебство и за приказка. Само нейна. Специално написана от една красива любов. И преминаваща през всички онези светове, за които беше чела и бленувала да види.

    Той вече знаеше, че ще се случи. Щеше да я заговори, щеше да поиска да я види отново. И после щеше да целува тези очи. И трапчинките. И онази извивка между тънката й шия и рамото...

    През следващата седмица се виждаха всеки ден. Накара я да му разкаже всичко за себе си. Слушаше я търпеливо и с интерес, гледаше неспирно очите й, задаваше й въпроси, за да уточни някой детайл или обстоятелство. А после й беше говорил. Тихо и интригуващо. И откровено докрай. За себе си, за нещата от живота, за мечтите и разочарованията, за малките и големи битки, за любовта и болката, за реалността и илюзиите. И за умението, което е много важно. Онова умение – да намираме мъничките парченца щастие в живота си. И да им се наслаждаваме без да се боим или да бягаме от тях, защото ще ни направят слаби и раними.

    Любеха се, нежно и разтърсващо. После попиваше с устните си сълзите от красивите й очи. И галеше неспирно косата й, докато се успокои и се унесе в прегръдките му. Беше й казал, разбира се. Че не може той да й даде това, което знае, че тя заслужава. Че разполага с много малка част свобода. Че не би могъл да нарани други хора, за да зарадва нея и себе си...

-         Кажи ми, защо трябва да става така? – беше го попитала тя.

-         Как?

-         Когато намериш човека, който си търсила и който е истинския човек за теб – да се оказва, че той не разполага със себе си?

-         Хм...ти как би отговорила след време, ако някой мъж ти зададе същия въпрос?

-         Не знам... Ти си по-мъдрия от двама ни, по-опитния – ти ми кажи? – впери в него очите си тя и притихна в очакване.

-         Може би ще ти кажа, че не бива да спираш да търсиш. И че сигурно има някой по-истински, който търси теб и си задава същите въпроси.

-         Да търся, казваш... И как, според теб, се прави това – в затънтено провинциално градче като нашето, имаш ли идея? Казваш, че съм жена, която няма как да не бъде забелязана и ухажвана. Да приемем, че си прав. И – къде е тогава свободният принц?

-         А не си ли прекалено взискателна?

-         Може би съм, не знам... Но нямам ли право да искам той да ме впечатли истински? Не мога ли да искам да съм обсебена от него? Да осъзнавам, че ще го обичам винаги и не само защото е хубав. А защото носи в себе си толкова много неща, които може да ми даде и които искам да узная и следвам...

    Той се замисли над думите й. Знаеше, че е права. Кого можеше да срещне едно момиче като нея? Беше надраснала връстниците си по интелект отдавна. Дали заради това, че поглъщаше книгите ненаситно? Или защото носеше гена на своите родители? Майка й беше учителка по литература, а баща й – временно появил се в градчето командирован актьор, изпратен от столицата, за да ръководи новосъздадения театър. След година и половина бурна и красива любов той изоставил бременната учителка и се прибрал в своя далеч по-вълнуващ свят. Той така и не беше научил, че има дъщеря. Майка й била горда жена. Сама взела решението да роди и сама носела кръста си, вече толкова години. Задиряна от местните мъже и охулвана от жените им за своята безпътност. И вложила в своята дъщеря цялата любов на нараненото си сърце, вдъхвайки й мечтите си и стремежа си към светлина...

-         Знаеш ли, - отговори й все още замислен той – наистина е сериозен проблем това. Едно момиче като теб да срещне достатъчно стойностен човек, който й подхожда и по възраст. Мъжете сякаш узряваме по-късно. По-късно порастваме, по-късно ставаме интересни и можещи, по-късно се научаваме какво търсим и как да го познаем като го срещнем...

-         Да – и когато най-сетне пораснете обикновено сте женени отдавна, нали?

-         Защо не заминеш оттук ти? Защо не учиш? Идея си нямаш с колко интересни хора ще се запознаваш тепърва, ако го направиш?

-         Защото той не иска, затова. Не ме пуска да уча. „Ти няма да имаш нужда да работиш – за какво да си губиш времето за някаква там диплома?“ – така ми казва...

     Беше виждал годеника й вече. Запознаха се още на следващия ден след онзи негов обяд в ресторанта. Казваше се Стефан и беше единствен син на доста заможни родители с перспективен собствен бизнес. Беше толкова уверен в своите качества и в любовта на годеницата си, че той сам му предложи да излязат вечерта на заведение. И да си поговорят за евентуално партньорство в работата.

    В единствената дискотека на градчето тогава гостуваше Митко Щерев с останките от някогашната „Диана Експрес“. Явор беше поискал разрешение да покани годеницата му на танц и Стефан с благороден жест се съгласи. Танцуваха на „Блус за двама“ и този танц им беше достатъчен да усетят и да си кажат всичко, което доведе до ежедневните им тайни срещи...

    Биляна беше по-малка само с година от бъдещия си съпруг. Връзката им започнала още в училище. Ухажвал я много настойчиво и деликатно. Ласкаело я вниманието му и това, че всички останали момичета й завиждат. Било й спокойно с него, някак сигурно. И така, без да го обича, един ден беше му казала „да“, когато за пореден път й предложил. Не отстъпила само за едно – в желанието си да започне работа и да бъде поне малко независима до сватбата. Вече й било ясно, че след това ще бъде като птица в клетка. Макар и позлатена... Сега той учеше задочно икономика, а тя сервираше. И се готвеха за сватбата им след месец.

    Майката на Биляна одобрявала решението й да се омъжи, дори се радвала много на избора й. „Добро момче е той, от добро семейство. Земни хора са. Животът ти ще бъде осигурен и спокоен. Няма да се мъчиш като мен и да изнемогваш... А тя „голямата любов“ е една голяма илюзия. Дори и да се появи, обикновено трае много кратко и после много дълго боли. Животът не е като романите...“

-         Ако имаше дъщеря, а не син – как би я кръстил? – прекъсна мислите му Биляна с неочаквания си въпрос и се вгледа в очите му, отдръпвайки се леко от прегръдката му.

-         Хм... Сигурно щеше да се казва Елена. Като Елена от Троя...

 

* * *

 

    Споменът за онези седем дни през далечната 1992 година преминаха през съзнанието на Явор за няколко кратки мига. Сега, осемнайсет години и нещо по-късно, той се регистрираше в същия този хотел, в който се бяха срещали тайно с Биляна. А споменът го връхлетя в момента, в който момичето на рецепцията го погледна с вежлива усмивка и произнесе:

-          Добре дошли, господине! С какво мога да ви бъда полезна?

    Имаше същите малки и закачливи трапчинки на красивото си лице. И същата усмивка, разкриваща безупречно наредените й зъби. Само очите й бяха различни. Сини, като метличина. И искрящи. Но не от примирена обреченост, а от предчувствието за щастие. И от нескрита увереност, че им предстои цял един красив живот...

-         Елена, можеш да тръгваш вече. Благодаря, че ме отмени! – чу след това той един отдавна забравен глас.

   Вратата зад рецепцията се беше отворила и през нея влезе усмихната неговата Биляна. Тя срещна погледа му, поспря се сепнато за миг... После бързо се съвзе, погледна към Елена и отново към него. Красивите й черни очи искряха отново и сякаш го питаха: „Е, какво? Нима не ти харесва дъщеря ти?..“

 

 

 

02.12.2012

Можеше още да го завържеш разказа, малко повече напрежение да има. Много на чувства си го ударил.

Така съм го усетил - така съм го написал. Както се казва: "As you like it!" :)

Усетих го, като собствено преживяване.
Поздравления!

"евтини, сладникави сантименти". Използват се охотно от всички графомани.

Алекс, Алекс, и що не ме заведе в това малко ресторантче, ами ме набута в оная механа, дето всичките сервитьори бяха дегизирани като хайдути. :)
Това беше част от книгата.

че те е развълнувало. Благодаря ти!

то това ти ли беше или онзи другия мискинин?! :)))))

Мискининът беше. Оня другия си седи в къщи при булката. :)

Хубаво е, хареса ми - в животът ни има горчиво , сладко, трагично, красиво и грозно... и добре, че е така...! : )
Нали - " Животът е това , което се случва , докато ние планираме какъв да бъде."
Успех и повече споделени мигове!

Благодаря ти!

че така ще да е било! :)))

Много е силно - не ми идват думи да коментирам. Поздрави!

Радвам се, че ти е било интересно!

... обещах да изпратя следващият път любимо - на Uriah Heep и ето:
- http://www.youtube.com/watch?v=0K63pu7nd6Q -
Поздрави и най- добри неща !

Много ми е любима и тази! Впрочем, в този албум всички песни ги обичам :)

Беше ми интересно да прочета:)) И да си кажа - можеш да го развиеш в следваща книга.

Благодаря ти :) Ще имам предвид препоръката ти.