СПОМЕН

ЗА БУЛАТ ОКУДЖАВА


 

Къде си, Майсторе? Дали ни виждаш

На кладата на твоя дух как греем

Душите си, изтръпнали и жадни?

Къде си, Майсторе? Дали ни чуваш

Как в ритъма с китарата ти пеем

Усмихнати, щастливи, гладни?

Дали войник хартиен имаш да те пази?

Дали молитва има кой да прочете за теб?

Дали девойката със синия балон те чака

Или изпуснала е полунощния трамвай?

Дали тръбачът пак с медта флиртува

Или портрета с дамата прекрасна гледа?

Дали с Володя спомняте си дните

Дали се смеете със нас или пък плачете?

Ти пишеш ли ни нови песни там?

Дали сакото старо още носиш?

Не се разделяме с Надеждата, Маестро!

И с Любовта и с Вярата във теб...

Акордите ти все така отекват по Арбат.

И четките на живописците рисуват

Прилежно и с любов, нали така заръча?

Семействата пред Пушкин все така се снимат.

И стадото глупаци си е същото, голямо –

Начело все със главния красив Глупак.

Не ни забравяй, Майсторе! Помни ни!

И ни чакай...